Рисунката е на 9-годишно задържано дете, а думите са на родителите й
Случаят на Хафизех, Моджахед и Сетарех[1]
Хафизех и Моджахед са съпруг и съпруга, а Сетарех е 9-годишната им дъщеря. Те бягат от преследване в страната им на произход и много се страхуват да не ги върнат там. Затова при задържането им от Гранична полиция казват, че са граждани на Афганистан. При регистрацията им от Държавната агенция за бежанците вече декларират истинското си гражданство – Иран.
– В Иран имахме много удобства, коли, къщи… Но заради ситуацията с нашия проблем трябваше да бягаме и да сме готови да живеем по начина, по който живеем сега и да носим отговорност за това. Изоставихме всички тези удобства заради сигурността.
В СДВНЧ[2] – Бусманци са задържани от 11.01.2016г. до 18.02.2016г. Продължителност на задържане: 38 дни.
Заповедите им за връщане в Афганистан и за имиграционно задържане са издадени от началника на Гранично полицейско управление – Брегово. На тях има положен подпис на преводач от английски език – език, който те много слабо владеят. Никой не ги е питал дали са търсещи закрила и не са имали възможност при задържането да кажат, че търсят такава.
– При задържането ни нямаше преводач.
– Не са ни задавали такива въпроси (дали сме бежанци). Само ни питаха откъде сме.
Не са обжалвали заповедите за имиграционно задържане; не са знаели, че имат право.
– Не са ни обяснили такива неща, че имаме право да обжалваме задържането.
Задържани са в семейното отделение на Втори блок на СДВНЧ. Разказват, че в стаята им има 20 легла, а вътре са настанени 22-23 човека от които 2-3 са деца, в това число и непридружени деца. Могат да излизат само в коридора и до тоалетната. За целия си престой в СДВНЧ в двора навън излизат само 3 пъти за по един час.
– Първите 10 дни изобщо не знаехме, че има двор. За 38 дни излизахме там общо 3 пъти. За 1 час.
Родителите разказват как минава един ден в СДВНЧ: времето за хранене е общо около час и половина, а останалото време е чакане и неизвестност. Няма никакви занимания за детето. Сетарех обича да рисува и за целта използва информационните книжки, които адвокатът по проекта HEAR им е дала. На адвокатските свиждания получава бели листи хартия и химикал, а също използва по-спокойната атмосфера и рисува.
– Не може ли по-бързо да излезем на свобода заради детето? Тя ми казва „Мамо, искам да тръгваме“.
Хафизех и Моджахед обясняват на Сетарех, че са задържани, защото са влезли незаконно в държавата.
– Обясняваме й, че сега разследват, за да изяснят, че не сме лоши хора. Постоянно се занимаваме с нея, за да не задава такива въпроси. Всеки ден й казвахме, че днес или утре ще си тръгнем.
Детето постоянно плаче и казва, че там не му харесва.
На срещите с адвоката по проекта HEAR най-честото споделяне е „Тук е много мръсно“.
„Има дървеници, хлебарки и въшки. Одеялата миришат – с тях си завиваме само краката.“
„Всички се разболяхме. Лекарят ни даде антибиотик.“
„Топла вода има по 2 часа на ден. 80 души разполагаме с 2 бани.“
„Банята е отворена, без врата, и когато се къпя, съпругът ми закрива с одеяло.“
„Перем на чешмата. Няма леген. Сапун трябва да си купуваме сами.“
Хафизех, Моджахед и Сетарех са освободени и предадени на Държавната агенция за бежанците на 18.02.2016г. Тогава те виждат, че регистрационните им карти на търсещи закрила са били издадени на 10.02.2016г., но една седмица след това са останали задържани в СДВНЧ.
Коментар:
При налагането на най-тежката мярка на имиграционно задържане няма обсъждане на възможността за прилагане на по-леки мерки. Няма обсъждане на най-добрия интерес на детето. Няма обсъждане на обстоятелството, че семейството са търсещи закрила (християни). Не е имало изслушване.
Неизвестността изпива силите на родителите по време на имиграционното задържане.
Случаят разкрива условията на задържане в СДВНЧ на 9-годишно дете в продължение на 38 дни. Липсват хигиенни условия – одеялата са мръсни и няма подходящи условия за пране. Няма достатъчно топла вода. За 38 дни детето и семейството излизат на чист въздух в двора на СДВНЧ само три пъти, по един час. Няма никакви занимания за детето. Тези условия поставят на голямо изпитание физическото и психическото здраве на Сетарех.
Въпросът за взаимното доверие между имигрантите и властите също присъства. При първоначалната ми среща с тях, семейството нямаха доверие на никого. Бяха декларирали друга държава на гражданство, защото се ужасяваха от мисълта да бъдат върнати в Иран. Всяка седмица на срещите ни бях в косвен диалог с каналджията и неговите съвети. Давах аргументи защо бежанците нямат причина да крият истинската си националност от Държавната агенция за бежанците. След излизането си от СДВНЧ-Бусманци семейството не продължи към Западна Европа и остана да живее в България.
Из разговорите с родителите:
– Искам да кажа на Президента на България: Как може тук да дойде възрастен полицай и да се кара така на детето?! Като иска, може да отиде да се бие на война, а не с детето. Избягахме от опасност от Иран.
– Какво направи детето?
– Искаше да вземем храна в стаята, защото вечер детето изгладнява, но не ни дадоха. От маркета можем да купим само бисквити и прясно мляко. Там няма плодове.
– Християнството казва, че любовта е най-важното, но ние не видяхме любовта в тях. Само една жена и един мъж са мили. Другите са много лоши.
– Ние не бихме нарекли Бусманци „дом”. Този, който го е нарекъл дом, трябва да отиде и да пренощува там. Там ще види дървеници, хлебарки и въшки, непрани миришещи одеяла.
Атмосферата беше много тежка, особено неизвестността. Не е място за деца. Беше много мръсно и нямаше никакви занимания за детето.
[1] Имената са псевдоними, избрани от интервюираните хора
[2] Специален дом за временно настаняване на чужденци